* * *

Дървесина от стъблата на дърветата е потънала на дъното. Кадифен килим, покрил целия бряг по протежение на плажа. Пясък фин като брашно. С всяка вълна килимът се пръсва на безброй кафяви лентички, които спираловидно падат по дъното. Меко и протяжно движение, запълващо цяла вечност. 

На брега погледът на мъж се рее. Тревата се извива като вълна, корените хрущят под напора. Движението се предава на храстите, дворът се превръща в море, по което беседката се понася. Зачервените очи поглеждат лодката.

В края на нощта и началото на сутринта морето и небето се сливат в бледо лилава линия. Водата е безмълвно спокойна. От чашата кафе излиза пара. Съзерцава тишината в просъница. Рижава лисица минава необезпокоявана през двора. Острият й нос души морската вода като плячка. Настъпващият изгрев отмива лилавото с топло златисто. 

Отражението на лодката се носи след нея. Всяко настръхнало косъмче по тялото усеща влажния хлад. Пръски попадат по лицето и оставят кръгчета сол. Събудили се мисли се лутат една през друга. Една по-тревожна измества за кратко останалите. 

Горещината затопля цветовете. Очите примижат от слънцето. Жегата се пропива в кожата. Парещите лъчи полазват гърба и увисват на раменете. Хоризонтът се скрива в пулсиращия въздух, брегът се размива в нажежен до бяло контур. 

Мигове след залеза единствената светлина е от повърхността на морето. Вода като разтопено олово. Ръце, миришещи на риба и сол. Поглед, обгръщащ брега.

* * *

Беше мразовита утрин. Най-мразовитата от всички утрини в живота му. Стана с неохота от леглото и при мисълта за това, което предстоеше времето му се стори още по-мрачно. Запъти се с мъка към банята, погледна набръчканото си лице в огледалото и се избръсна в унес. Направи чай, хвърли няколко дърва в изгасващата печка и приседна преведен на стола в кухнята. Чаят беше изстинал, когато го поднесе към устата си. Събра сили и се върна в студената спалня, за да се облече. Сигурно беше стоял повече от половин час пред отворения гардероб, когато усети студът от хладния под да се пропива в краката му. Разбута закачалките на дрехите и измъкна ловния костюм. Избледнял от времето с няколко познати кръпки, всяка със своята история. Единствено дебелият почти два пръста кожен колан беше устоял на времето. След като се облече придърпа стола и го постави пред отворения гардероб. Хвана се за паянтовата облегалка и се покачи. Всяко движение беше съпроводено от скърцане на старото дърво под краката му. Повдигна се на пръсти и някъде зад гардероба извади увитата в плат и прах пушка. Не събра сили да я погледне. Дори не изтупа праха. Само я хвана през средата и я понесе към колата.

Докато чистеше скрежа от прозорците се сети за първите зимни утрини, когато тръгваше на лов и всичко беше сковано от бели кристали. Дори калта в полето ставаше твърда като камък. Щом привърши с чистенето усети, че пръстите го болят от студа, но дори не се върна за ръкавиците. Качи се в колата и потегли към областния град. За първи път от толкова години не мина напряко през забранената улица. За никъде не бързаше.

Бялата пътна маркировка чезнеше под колата. Можеше ли човек толкова да остарее? Този въпрос си го задаваше от години и всеки път се учудваше колко стар се открива след всеки въпрос. Нямаше вече сили. Старостта му отнемаше по малко от тях, като оставяше сили само за най-жизненоважните неща. Явно ловът в този свят не беше жизненоважен. Това беше една от най-мъчителните раздели, които старостта му поднесе.

     - Сине, заобиколи свинете, за да ги подплашиш към нас.

Беше казал една мразовита вечер на момчето си и никога нямаше да забрави страха, който прочете в очите му. Но нито той размисли, нито синът му възропта, просто изчезна в мрака и крачките му затихнаха в дълбокия сняг. Тогава пушката не беше толкова тежка, а характерът – достатъчно твърд, за да изпрати детето в тъмнината. С времето все по-често се завръщаше към лова само със спомените се. Спомени за ловната дружина, за веселите разговори в студените дни, за приповдигнатото настроение преди всяко излизане, за безкрайните истории, които си преразказваха. 

Табелката на града го сепна и усети онова свито чувство в гърдите си. Често пъти си представяше как завива и се прибира, но връщане нямаше. Отби в първата пряка, разви прашния плат и постави пушката на седалката до себе си. Две цеви една над друга и протъркан от носене приклад от тъмно орехово дърво. Друга пушка така и не беше си купил. Върна я отново върху плата, сгъна го грижливо и продължи с колата към центъра. 

Районното управление се намираше на самия център. Спря колата насред улицата, взе пушката и се отправи към входа. Нямаше смисъл да търси и да разпитва. Знаеше много добре коя е стаята. В дъното на коридора, на олющена шперплатова врата, с тиксо беше залепена бележка: „Запечатване и снемане от отчет на глаткоцевно оръжие”

Натисна бравата на вратата и влезе, а с него и пушката.

С пара

От онези самоуверени търговци е, които ви спират на улицата или влизат в домовете ви, за да ви продадат неща, без които не можете. Искал да ми покаже новия уред, който чисти всичко с пара. Само с пара, от натурална вода, без никакви химии. Три пъти му отказвам, но след седмица все пак някак си се оказва във вкъщи с два сака. Вече съжалявам за цялата случка и почвам нервно да гледам към часовника, когато той отваря саковете и започва своята беседа.Та, натуралната вода била в основата на всичко, а парата от нея имала ненадминати свойства.Човечеството се отделило от корените си и започнало да изобретява какви ли не химии, докато правилният подход бил точно обратния – да се върнем към корените и оттам, откъдето всички сме произлезли. Във водата и парата се съдържали отговорите на повечето фундаментални въпроси, в това число и на чистотата. Подава ми брошура, там в резюме са изведени основните изводи от неговата презентация. 

В крайна сметка ме пита кои са прозорците. Офертата е чистене на два прозореца. Показвам прозорците. Вади ритуално уреда и след него прозрачна бутилка. Дава ми да помириша, за да се убедя, че е вода и за да подсили ефекта отпива няколко пъти от бутилката. Уви, чистенето на прозорците отвън и отвътре отнема броени минути. Това не го задоволява, защото и без това презентацията едва е започнала. Бил готвач, преди време научил за това откритие и самият той си бил купил уреда, оттогава чистил всичко за не повече от 10 минути. Продавал по 100-200 уреда на месец и статистиката показвала, че най се купуват от хората с ниски доходи. Пита ме къде да продължи с чистенето, но явно липсата на ентусиазъм у мен го кара да вземе нещата в свои ръце. Захваща се с пердетата, оттам печката, дивана, през цялото време сменя приставките и всяко нещо го почиства с отделна приставка. Уредът бил универсален и можел да почиства всичко, дори и да глади. В този момент някъде в спалнята му се изпречва намотана на топка памучна риза, той я взима, сменя приставката с форма наподобяваща ютия, пуска силно количество пара и с няколко движения глади ризата, след което я поставя на закачалка. Друг голям плюс на ползването на натурална вода, освен парата разбира се, било липсата на алергии и подобряването влажността на въздуха докато се почиства. Скоро целият апартамент се оказва почистен. Пита ме дали бих желал да почисти още нещо. Поглеждам го и с целия сарказъм, който успявам да събера му казвам, че бих желал да ми почисти душата. Той изключва уредът и вместо да чуя очаквания отговор, че си тръгва се запътва към единия от саковете. Изважда някаква странна приставка, нещо като ореол, но целият в дупки, за да може да излиза парата. Слага го на уреда и след това над главата ми. След 10 минути чистене ме пита как се чувствам. Отговарям му, че се чувствам странно. В духа на презентацията, разбирам, че това е нормално, защото човек се раждал с такава душа и никога не разбирал какво е да му е чиста душата. 

Оставя ме да стоя на чистия диван с чиста душа и започва да си събира нещата в саковете. Все още не мога да осъзная какво се е случило, когато го виждам на вратата готов да излиза. Преди да си кажем довиждане и да му отворя входната врата, го питах защо не започна презентацията с тази функция    на уреда – за почистване на души. Докато си завързва връзките на обувките, повдига глава към мен и след като я поклаща леко ми обяснява, че според маркетинговите проучвания най-голям бил интересът към почистването на фурни, дивани и килими, в тази последователност.

Връзка

Пътувахме няколко часа, докато пристигнем при родителите ми. За няколко години бяхме изградили своя навик. След като пристигнехме, сваляхме багажа, пиехме кафе и щом малко си починехме, се обаждахме, че сме пристигнали на родителите на жена ми, а след това на бабите и дядовците. 

Първо се обадих на баба и дядо, които живееха в града на родителите ми. После, без да кажа на никого, се обадих на другата си баба. Поколебах се за известно време, но все пак реших, отидох до майка и попитах дали иска да говори с баба. Тя ме погледна недоумяващо, очите й се разшириха, лицето й замръзна и пребледня. Разбрах, че се притеснява дали нещо не се е случило с мен и дали не съм си загубил разсъдъка или по-лошо, дали не си правя някаква ужасна шега. Протегна ръка и с потна длан пое мобилния ми телефон. Първо пребледня още повече, след това приседна и мълча дълго, не успя да отрони дума.

След като ми върна телефона, трябваше да дам някакво обяснение, та се наложи да разкажа.

Беше минала година, откакто баба почина, когато реших да се обадя на познат, и докато се рових в телефонния указател, минах през „Б” и видях телефонния номер на баба. Със съзнанието, че това не е нормално, натиснах зелената слушалка. След някакво пращене и ужасно лоша връзка се чу сигнал „свободно” и малко преди да затворя – старият добре познат глас:

-          Ало ...

-          Бабо? Отговорих аз, осъзнавайки абсурдността на цялата ситуация.

И оттогава се чуваме редовно. Признавам, разговорите ни са малко странни, никога не говорим за това къде е и кога ще се видим, но всичко останало е ОК.