Публикации
Тридесет от петдесет човека
отдел трябваше да си заминат. Денят Х
беше слънчев от сутринта. С неудържимо желание да нахлузя новите си кецове и
светли джинси, се затътрузих към гардероба, открехнах вратата и извадих синия
втален костюм. Времето си го биваше и
това с костюма си беше извращение. Все пак обух панталоните и докато нанизвах
ръкавелите на ризата, се опитах да се надъхам как тези си го заслужаваха. Особено
вироглавия, който упорито се съпротивляваше и напук на всички указания предаваше
едни и същи доклади, като променяше само датите. Естествено имаше и
поддръжничка, която намираше време да пише обяснения вместо него. Към екипа се
числеше и колега, който в продължение на месеци бездействаше, тъй като всички компютри,
на които работил, се повреждали. Някъде на около петнадесетия случай вече бях
на вратата, напъвайки новите си неразтъпкани обувки.
Статистиката за масови
уволнения гласеше: 48% напускат доброволно при предложени по-изгодни условия;
25% не приемат, биват съкращавани и съдят компанията; 12% искат допълнителен
ден за размисъл; 5% са с непредвидимо поведение, от тях можеше да се очаква
всичко, включително скок от прозореца. За всички бяхме приготвили ярка брошура
със заглавие „Напуснах работа, а сега накъде?”. За мен отговорът беше само
един: „На майната ти”, но в крайна сметка зависеше от това към кой процент
статистика клоняха.
За всяка от трите
кризисни групи бяха отработени поне по два алтернативни изхода при конфликт. Любимият
ми: вариант две за групата от 5%, в който обектът се придружава до двора (тераси
и други височини се избягват) и след предложение за цигара или топла напитка се
провеждат оптимистични разговори с насока новото начало, което предстои. За
индивид, причислен към група „с
подчертани стресови симптоми”, този сценарий звучеше нелепо и затова лесно
завоюва първо място в личната класация.
Пристигнах половин час
по-рано. Спрях от външната страна на оградата и се вторачих в дребните фигури,
които някъде далеч в двора се движеха хаотично, пиеха кафета, говореха, пушеха
и от време навреме хвърляха поглед към бариерата за колата на шефа. От
заниманието ме изтръгнаха вибрациите от вътрешната страна на сакото. Обаждаше се
клиентът. Накратко уволненията се отлагаха. Потеглих обратно по пътя, но след
по-малко от двеста метра отбих. Времето бе все така хубаво. Излязох от колата,
разхлабих възела на вратовръзката, направих вежлив и в същото време подканваш
знак с ръка и след като направихме няколко крачки, отиграх любимия сценарий за
кризисната група от 5%.
