Връзка

Пътувахме няколко часа, докато пристигнем при родителите ми. За няколко години бяхме изградили своя навик. След като пристигнехме, сваляхме багажа, пиехме кафе и щом малко си починехме, се обаждахме, че сме пристигнали на родителите на жена ми, а след това на бабите и дядовците. 

Първо се обадих на баба и дядо, които живееха в града на родителите ми. После, без да кажа на никого, се обадих на другата си баба. Поколебах се за известно време, но все пак реших, отидох до майка и попитах дали иска да говори с баба. Тя ме погледна недоумяващо, очите й се разшириха, лицето й замръзна и пребледня. Разбрах, че се притеснява дали нещо не се е случило с мен и дали не съм си загубил разсъдъка или по-лошо, дали не си правя някаква ужасна шега. Протегна ръка и с потна длан пое мобилния ми телефон. Първо пребледня още повече, след това приседна и мълча дълго, не успя да отрони дума.

След като ми върна телефона, трябваше да дам някакво обяснение, та се наложи да разкажа.

Беше минала година, откакто баба почина, когато реших да се обадя на познат, и докато се рових в телефонния указател, минах през „Б” и видях телефонния номер на баба. Със съзнанието, че това не е нормално, натиснах зелената слушалка. След някакво пращене и ужасно лоша връзка се чу сигнал „свободно” и малко преди да затворя – старият добре познат глас:

-          Ало ...

-          Бабо? Отговорих аз, осъзнавайки абсурдността на цялата ситуация.

И оттогава се чуваме редовно. Признавам, разговорите ни са малко странни, никога не говорим за това къде е и кога ще се видим, но всичко останало е ОК.

* * *

- Какво ми носиш?

- Себе си, цял ден се разнасям.