Публикации
Беше мразовита утрин.
Най-мразовитата от всички утрини в живота му. Стана с неохота от леглото и при
мисълта за това, което предстоеше времето му се стори още по-мрачно. Запъти се
с мъка към банята, погледна набръчканото си лице в огледалото и се избръсна в
унес. Направи чай, хвърли няколко дърва в изгасващата печка и приседна преведен
на стола в кухнята. Чаят беше изстинал, когато го поднесе към устата си. Събра
сили и се върна в студената спалня, за да се облече. Сигурно беше стоял повече
от половин час пред отворения гардероб, когато усети студът от хладния под да
се пропива в краката му. Разбута закачалките на дрехите и измъкна ловния
костюм. Избледнял от времето с няколко познати кръпки, всяка със своята
история. Единствено дебелият почти два пръста кожен колан беше устоял на
времето. След като се облече придърпа стола и го постави пред отворения
гардероб. Хвана се за паянтовата облегалка и се покачи. Всяко движение беше съпроводено
от скърцане на старото дърво под краката му. Повдигна се на пръсти и някъде зад
гардероба извади увитата в плат и прах пушка. Не събра сили да я погледне. Дори
не изтупа праха. Само я хвана през средата и я понесе към колата.
Докато чистеше скрежа от
прозорците се сети за първите зимни утрини, когато тръгваше на лов и всичко беше
сковано от бели кристали. Дори калта в полето ставаше твърда като камък. Щом
привърши с чистенето усети, че пръстите го болят от студа, но дори не се върна
за ръкавиците. Качи се в колата и потегли към областния град. За първи път от
толкова години не мина напряко през забранената улица. За никъде не бързаше.
Бялата пътна маркировка чезнеше
под колата. Можеше ли човек толкова да остарее? Този въпрос си го задаваше от
години и всеки път се учудваше колко стар се открива след всеки въпрос. Нямаше
вече сили. Старостта му отнемаше по малко от тях, като оставяше сили само за
най-жизненоважните неща. Явно ловът в този свят не беше жизненоважен. Това беше
една от най-мъчителните раздели, които старостта му поднесе.
- Сине, заобиколи свинете, за да ги подплашиш към
нас.
Беше казал една мразовита вечер
на момчето си и никога нямаше да забрави страха, който прочете в очите му. Но
нито той размисли, нито синът му възропта, просто изчезна в мрака и крачките му
затихнаха в дълбокия сняг. Тогава пушката не беше толкова тежка, а характерът –
достатъчно твърд, за да изпрати детето в тъмнината. С времето все по-често се
завръщаше към лова само със спомените се. Спомени за ловната дружина, за
веселите разговори в студените дни, за приповдигнатото настроение преди всяко
излизане, за безкрайните истории, които си преразказваха.
Табелката на града го сепна и
усети онова свито чувство в гърдите си. Често пъти си представяше как завива и
се прибира, но връщане нямаше. Отби в първата пряка, разви прашния плат и
постави пушката на седалката до себе си. Две цеви една над друга и протъркан от
носене приклад от тъмно орехово дърво. Друга пушка така и не беше си купил. Върна
я отново върху плата, сгъна го грижливо и продължи с колата към центъра.
Районното управление се намираше
на самия център. Спря колата насред улицата, взе пушката и се отправи към
входа. Нямаше смисъл да търси и да разпитва. Знаеше много добре коя е стаята. В
дъното на коридора, на олющена шперплатова врата, с тиксо беше залепена
бележка: „Запечатване и снемане от отчет на
глаткоцевно оръжие”
